НА
ОПАШКАТА
Съдбовният
час - 11.30! От този момент всички спираме да слушаме преподавателя
и мислите ни отлитат след сладките миризми, които се разнасят
из ректората всеки ден по това време… Към стола! Всички започваме
да слюноотделяме като кучето на Павлов при запалване на лампата.
Кога ще свърши часът?! Вече усещаме интересен гъдел в корема.
Започваме да си прибираме тетрадките и листовете. Сега вече
знаем, че гъделът в коремчето не е само от глад, има още нещо
- нещо много приличащо на спортна злоба, което се заражда у
нас…
- Свободни сте!
Старт!
Хукваме към стола. Само че това е състезание,
което няма как да спечелим - 11.45 е, пред заветния храм на
манджата вече има безкрайна опашка! Отпускаме се на един крак
в поза „свободно“ и зачакваме... Както повечето неща, които
ти се натрапват непрекъснато, ден след ден, и с опашката започнахме
да свикваме. Аз дори започнах да откривам някои полезни неща
в опашката - бих могла да ги обобщя в Обща теория за ползата
от опашката в стола:
1. Без да искам да обидя готвачите в стола, трябва да отбележа,
че манджичките са ма-а-алко гадни. За щастие солта може да направи
чудеса с почти всяко ядене! Но това, което искам да кажа, е,
че когато човек чака на опашката, огладнява. Следствието от
това е, че си взима повече неща за ядене и по-важното - не гледа
много-много какво яде. Резултатът е, че накрая всички са доволни
- лелките си мислят, че готвят много вкусно, а курсантите си
мислят, че са си хапнали много вкусно. Недоволни всъщност са
само курсовите началници, защото всеки знае, че с хапването,
освен пийването, най-добре върви спинкането и това е причината
за многото отсъствия от следобедните лекции.
2. Освен това опашката в стола дава богат материал за мислене
- ако ти е тъпо и мислиш, че западаш интелектуално - иди на
опашката и ще станеш полови
н
философ. Например интересен е въпросът защо тези, които са зад
теб на опашката, винаги се сдобиват с табла преди теб. А напоследък
доста често успяват да се сдобият и с вилица?! Дълбоки философски
разсъждения предизвиква и моралната дилема - да се прередя ли
или да не се прередя? И накрая човек неизменно се изправя пред
Съмнението - дали тези, които се пререждат, са много нагли или
всъщност аз съм много прост? И човек потъва в размисли за смисъла
на живота, за доброто и злото, размисли, за които никога не
би имал време освен в обедната почивка на опашката в стола.
3. Ако обаче не ти се мисли, винаги можеш да си поговориш с
колегите - в крайна сметка всички на една опашка чакаме! Някои
от най-ценните запознанства са се родили в стола, и то не къде
да е, а именно на опашката в стола. Тук можеш да се озовеш рамо
до рамо с всеки от 1000-та курсанти в академията - не се знае
кой от тях може да ти даде точно лекциите, които ти трябват...
4. И най-накрая - по време на сесия, когато човек „изпуши“ от
учене и зажаднее за човешки контакт, винаги може да отиде до
стола, да повиси на опашката и да се види с колеги. Тогава опашката
и обядът в стола се превръщат в истинско социално събитие, малко
разнообразие за учещото население на академията.
Ех, сигурно дори когато завършим, ще си спомняме с умиление
за безгрижните курсантски години, прекарани на опашката - какво
приятно време! Каква евтина манджа! Да-а-а, друг път едва ли
ще ни се случи...
Лора
НАЧЕВА
