Навигация

Вестник "Следа"

АКТЬОРЪТ ДЖОКО РОСИЧ: “БЪЛГАРСКОТО КИНО Е ВЕЛИКОЛЕПНО!”

Специално за читателите на в-к “Следа” с ненадминатия актьор разговаря Ивайла ТОДОРОВА.

Джоко Росич! Висок, елегантно снажен, с характерния басов глас - дълбок и неповторим, с тъмни, живи очи, с прошарени дълги коси и запазена марка - мустаци, с каубойска походка. Да се говори с него е невероятно приятно, той е човек искрен, чувствителен, романтик, суров и нежен, роден естет и кавалер, човек мислещ и обичащ хората, вярващ в доброто,  мъжкар с ранима душа, талантлив актьор. Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в Югославия, в сръбския град Крупан. Майка му е българка, баща му сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини. Завършва Икономическия институт “Карл Маркс” и школа по радиожурналистика. 17 години работи като журналист в БНР. През 1999 г. получава награда за главна мъжка роля на 29-ия национален кинофестивал в Унгария за филмите “Законът на циганите” и “Страст”. През 2004 г. Съюзът на артистите в България го отличи с наградата „Икар”.
Биографията му е богата - над 110 филма. Дебютът е през 1961 г. в "Хроника на чувствата". Следват "Смърт няма", "Между двамата", "Осмият", "Езоп", "Демонът на империята", "На всеки километър", "Гоя", "Антихрист", "Сватбите на Йоан Асен”, «Съдията»… Наричат го каубоя в киното, актьора на кон. Талантлив, очарователен, неповторим...

- Как избрахте актьорската професия?
- Аз не съм избирал...
- Тя избра Вас?
- Да.
- Как стана това?
- Абсолютно случайно... Преди 47 години беше това. На моя приятел Любо Шарланджиев (Бог да го прости), му трябваше актьор за ролята на Мишо Големия във филма “Хроника на чувствата”.  Пък ние още от студенти бяхме приятели. Вечерно време обикновено играехме бридж белот. Той все се оплакваше, че не може да си намери този актьор, а ние, докато играехме карти, все му давахме акъл кого да си вземе и кого да пробва. И накрая, когато каза, че не може да намери човек, Сашо Дяков (известният скулптор и художник) му рече: "Всеки ден играе карти с теб, но не го виждаш." Така стана, на майтап. Тогава взех служебен отпуск 4-5 месеца - по онова време много бавно се снимаха филмите. И по-нататък - от филм във филм...
- Имате ли любим филм от тези, в които сте играл досега?
- Всичките са ми любими, защото аз ги имам като свои деца. Но, да, мога да кажа, че най-любим ми е един унгарски филм – „Под краката им свири вятърът”. Той ми е любим и знам защо. Защото това е първият филм, в който усетих, че актьорството е моята работа. Аз тогава разбрах, че го мога това нещо, макар че този филм не ми беше нито първият, нито вторият, нито третият, а някъде към 40-тия ми филм. Но аз понеже си бях журналист по начало и чак когато заснех този филм изведнъж усетих, че това нещо ми се подчинява, подчинява ми се, както коня, който яздех в този филм. Аз правих с този кон, каквото си исках – с филма също. Управлявах го. Усетих сладкото, така да се каже. Затова той ми е любим, защото там усетих магията на актьорството.
- Каква роля не бихте приел?
- Аз много роли не съм приемал. Роли, които не са по мене, по мойта кожа, така да се каже.
- Усещате, че това не е за Вас и отказвате?
- Да.
- Коя е последната роля, която отказахте?
- Преди две седмици отказах една роля. Обадиха ми се за един филм от Будапеща, който е копродукция. Поискаха да отида сега през ноември за няколко дни във Виена и за няколко в Будапеща през януари другата година и ми казаха, че трябва да отида на кастинг. Аз казах, че кастинги не правя...
- Вие да отидете на кастинг?!?
- Ами, те непрекъснато ме канят по кастинги и аз непрекъснато отказвам. Когато става въпрос за наш режисьор или за унгарски, където аз имам над 30 филма – е различно, защото те ме познават, знаят ме. Но някой новобранец италиански или американски режисьор, който все едно е паднал от Марс, той прави кастинг с най-добрите актьори, дава им задачи като на кандидат-студенти и те трябва да играят в някаква канцелария пред него, за да види той, че те могат да играят. Аз винаги съм задавал въпроса как актьорите могат да се убедят, че той може да направи филм... Добрите режисьори от Америка ние ги знаем, знаем им и имената, и филмите. Знаем и добрите актьори. Когато дойде някой, който е направил един филм в живота си, или нито един, и иска от мене и моите колеги да играем етюди като кандидат-студенти – това е унизително. И затова аз просто не го правя. А тези се съгласиха да е без кастинг, но е копродукция, защото текстът е на английски, а отказах, защото в момента имам малки проблеми с очите и... ако текстът беше на български, сръбски, руски, унгарски бих могъл, аз и английски говоря, но с някой приятел примерно, за текст е по-различно. Просто казах, че не искам.
- Последният филм, в който се снимахте „Дзифт” ли е?
- Не. След него се снимах и в един бразилски филм. Това рядко го правя, защото когато става въпрос за български филм аз го правя, защото това е наша работа, това е буря в нашата чаша с вода. Аз обичам българското кино и съм работил с болшинството от режисьорите и когато ме помолят да мина просто през улицата, образно казано, аз го правя, защото това е наше. Но, когато дойде филанкишията от Италия или от където и да е и поиска да кажа една реплика в негов филм, аз му казвам, че това не е за мен. А в този бразилски филм отидох, въпреки че беше само за три снимачни дни, защото историята е много сладка. Филмът се казва „Будапеща”.  В Бразилия е излязъл роман с това заглавие и е станал бестселър. Авторът е описал своите преживявания в Будапеща в този роман и затова решили да направят филма. Естествено, той се снима в Будапеща, защото повече от половината събития се случват там и ме помолиха да отида да се видя с бразилския режисьор. Срещнахме се, аз му казах, че не правя кастинги, но той каза че все пак иска да ме види. Беше видял мои снимки и филми. Проведохме един разговор с него, говорихме си за най-различни неща, къде на английски, къде с превод, защото той не говореше добре езика, и през цялото време работеше една камера. Аз не съм играл нищо, не съм правил етюди. Просто снимахме как си говорим. След това заснехме филма. Беше ми интересно.
- В какви филми сте играли?
- Български, сръбски, руски, италиански, френски, немски, чехословашки, унгарски, полски, ето сега и в бразилски. Сега ме канят в един много интересен сръбски филм и се подготвям фундаментално.  Режисьорът ми се обади тази пролет, за да ми каже, че през 2009г., август, ще събере всички актьори, за да пробва текста. А ще го снима през ноември 2009г. непрекъснато ми се обажда да се договаряме, макар че аз съм му казал, че до ноември другата година има много време. От къде да знам какво ще стане с мен дотогава...
- Правите ли си планове?
- Не. Никога. Никога не съм планирал. Аз знам само, че утре ще отида на контролен преглед за очите и нищо друго. Нищо друго не знам.  Винаги нещата в живота ми просто са ми се случвали. Разбира се, може на камината, която виждаш, да й се случат много неща, но да не излезе нищо, защото камината не е готова да й се случат.  При мен доброто съвпадение е, че когато нещата ми се случваха, аз бях готов. Бях готов да ги направя. Без да е подготвен човек, без да е свършил със себе си онова, което трябва  да се свърши, Господ може  да му прати сто честитки, но да няма смисъл и резултат.
- Какво ще кажете за българското кино?
- Великолепно е.
- Говори се за криза, безпаричие...
- Не, не, не, не, не! Може ли една държава, която беше изпаднала, забележи – казвам „беше” – в дълбока икономическа криза да има цъфтящо кино? Това би било кретенизъм. Пълен кретенизъм. Киното ходи с държавата си. Не може да пропадне държавата, а киното да цъфне. Как да стане. Винаги съм се чудил, когато някой го твърди това нещо. Има разни безпросветни хорица, които казват, че киното е пропаднало. Не е пропаднало то, а държавата. Когато държавата вземе да се данврандисва – нарочно използвам този израз – данврандисва се и киното заедно с нея.
- Скачени съдове са?
- Разбира се.  На миналия фестивал „Златна роза” имаше петнадесет филма, от които 4-5 филма бяха просто страхотни. Имаше едни години – три под ред, нямахме по нито един филм. Нито един! Това не е криза, това е катастрофа. Всички постсоциалистически страни минаха през криза в държавата и киното, само че нивото на кризата беше различно. Когато унгарското кино беше в най-дълбоката си криза правеше десет филма годишно. Там е разликата. Ние катастрофирахме. Да вземем за пример американското кино, което прави по около 300 филма годишно. От тях има един или два шедьовъра... количествените натрупвания водят до качествени измерения. Има още десет филма, които са трепачи, много са добри, и още 40,  които са просто добри.  Всичко останало е простотия, която понеже е евтина минава по нашите телевизии и хората гледат, съдържанието влиза в съзнанието... И резултатите са на лице – втълпява се на децата, че трябва да празнуват Halloween, когато дойде нашият Трифон Зарезан, тинейджърите  празнуват Св. Валентин. Всичко почервенява от “I love you” и от прочие кретенизми, които са от друга вяра. Няма да се изненадам след време в България да се празнува и Деня на благодарността. Натам вървят нещата. Това масово, евтино производство, което залива... и кофти, кофти, ама човекът седи пред телевизора, гледа, блее като овца и яде плявата. Да се върнем на фестивала „Златна роза”. Тази година също имаше много хубави филми, трепачи. Трябва количество. Трябва да има и плява... Та българското кино е великолепно. Имаме прекрасни режисьри, актьори, актриси...
- Имате ли любим филм?
- Не. Не може човек да е гледал стотици филми и да каже, че някой му е любим. Днес може да кажа един филм, но утре ще бъде друг. Това зависи от моментното настроение. Как да кажа кой ми е любим в това море от филми?! Море от добри филми. Не може. Най-добрият сигурно ще е първият, който съм гледал. Който сега ще е смешен. Това ще се е случило някъде през 1936г., първата половина на миналия век. Имаше едно пътуващо кино, цели семейства бяха дошли да гледат. Аз седях в скута на баща ми, тогава бях 4-5 годишен. Филмът беше ням. Аз, разбира се, съм заспал по някое време в скута на татко, но имам спомен как главният герой ослепява от една нажежена сабя. Това е първото кино, което съм видял в живота си... сигурно то е било и най-доброто...
- Защо дойдохте в България?
- Това е тема за книга, не за едно интервю...
- Каква е причината?
- Емигрирах...
- По политически причини?
- Да.
- Какви сме българите?
- Добри. Аз съм много далеч от черногледите хора. Само чувам „днешната младеж това, днешната младеж онова, дрогират се, пият...”. Аз познавам десетки млади хора, които са перфектни, страхотни. Взели сме най-лошото от вън, от чуждите медии от страните, към които се стремим. Мислим, че добрата новина не е новина, че добри новини няма. За Бога, наши деца ходят и печелят олимпиади по света. За тях не се пише, ние се взираме в наркоманите, в утайката. На доброто не обръщаме внимание. Не го виждаме. А е пълно с прекрасни млади хора. Много ми е смешно, когато някой ми каже „г-н Росич, на времето какви актьори имаше, а сега няма нищо...” Не е вярно! Това е лъжа. Това е безсрамие. Страхотни актьори има сега, невероятни...  Но човек трябва да отиде и да ги види. И като ми каже някой така и аз го питам кога за последно е ходил на кино. И той ми казва, че не ходи на кино. Е,как да види като не ходи на кино?!? И питам „Пазачът на мъртвите” гледал ли си? „Не съм” – ми отговаря. А „Маймуни през зимата”, а „Дзифт”? „Не съм” – пак отговаря. Ми, защо говори тогава?!? Те говорят... Просто говорят, ей така... Писнало ми е от черногледство и негативизъм.
- Това наша характерна черта ли е?
- Абсолютно! Това е, което не ми харесва. Миналата година през КАТ в София са минавали по около 1000 коли дневно за регистрация. Едно време лъскавите коли бяха на мутрите. А сега това го няма вече... Тези коли са на хората. Имат обичай твоите колежки, журналистки, когато задават въпрос, да го задават така, че човек да започне да плюе, да се оплаква, да е негативен. Само че при мене тежко става тази работа. Няма вече Москвичи, Лади, Трабанти... Тогава за какво говорим?! В София няма улица, на която да не се строи нещо. Едно време се строеше по Бояна, Драгалевци. Сега се строи повсеместно. Преди известно време ми се наложи да шофирам до Пловдив... ми, аз не можах да позная пътя. Той се е променил – складови помещения, хубави огради, зелени площи, малки предприятия...и това километри наред. Миналата седмица ми се наложи да отида до един квартал тук, в София, и срам – аз не си познавам града – всичко променено... Защо не се вижда това? Защо? Не се пише, не се говори за доброто. Нямало добри хора... За Бога – как да няма?!? И народа, и държавата ни са добри, но трябва да ги пазим, всички заедно. Не става с гледане отстрани. Напоследък имаше някакви кампании за това как да привлечем българите, които живеят в чужбина отново в България. Това е... не знам какви думи да употребя... според мене този, който е извън държавата не й трябва. Който отишъл – много му здраве, може без него.
     Гостувах преди време в предаването на Хачо Бояджиев по БНТ 1. Предаването може да се гледа по сателит в цял свят. Обади се една жена от Нова Зеландия и ми обясняваше колко е щастлива, че говори с мен и т.н., аз я попитах не смята ли да се върне у дома. И тя като започна – в България било лошо, мръсно, много престъпници имало... И ако нещата се били оправели щяла да си помисли. Попитах я чува ли се какво говори – значи ние тук, кретените, глупаците, да се напрегнем, да работим, да направим страната подредена и тя тогава щяла да благоволи да дойде на метеното. Вместо да е тук, всички да работим и да оправим държавата – едни ще работят, други ще чакат. И тя мълчи. Какво да каже... отишли си... ми, да си ходят. Раждат се хора. Страната е пълна с качествени хора.
- Потъващия кораб първо плъховете го напускат, както гласи една мисъл...
- Тръгнали... Да заминават. Не ме разбирай погрешно. Аз като говоря, говоря и за дъщеря си, която не е в България. Беше страхотна актриса, играеше в Плевенския театър. Театърът не умря, след като тя замина. Играят си пиесите.
- Имате ли страхове?
- Всеки човек има. Човек се страхува от неясното и неизвестното. Страхът е част от живота. Парче от него. Няма как да се преодолее...
- Откога обичате оръжието?
- От дете.
- Кой Ви запали по него?
- Никой. Аз съм убеден, че човек докато е жив следва детските си мечти – съзнателни или подсъзнателни. И когато порасне гледа да ги осъществи. Цял живот човек остава онова дете, което е искало и мечтало. Като дете аз обожавах оръжието, исках да имам, до плач съм искал да имам, но не съм могъл. След това съм могъл и съм купувал.
- Носите ли нож в момента?
- Винаги. Обикновено нося и пистолет, но сега нямам.
- Защо?
- Защото обичам.
- Не е за самоотбрана, така ли?
- Един старец навремето беше казал, че на мъжа все един път в живота ще му потрябва нож и е хубаво тогава да го има.
- Ловец ли сте?
- Не! Обичам да стрелям, но по консерви. Не мога да убия животно, жал ми е.
- Как гледате на филмите с насилие?
- Не може без такива филми. Насилието е част от живота. Но, разбира се във всичко трябва да има граница. Като гледаш еротичен филм и границата се престъпи става порнография. Така е и при филмите с насилие. Престъпи ли се границата става порнография. Порнография са долните американски филми, където един бабаит тръгва и стреля, убива 200 души, а него куршум не го лови. Лее се кръв... това е порнография. В един наш филм на Иван Черкелов убиха теле в кадър. Това е порнография. Аз съм против порнографията.
Защото в киното смъртта се играе, не се случва. Аз във филмите си съм изиграл над 30 пъти смърт. 
- Имате един разтърсващ монолог към песента „Йовано, Йованке” със Слави Трифонов. Страхотна песен. Вие как я усещахте?
- И това, както всичко останало в моя живот, стана случайно. Бях гост при Слави, но преди това той ми беше казал, че мога да говоря, каквото си поискам. И така и стана – излязохме от сценария. Песента е много стара и аз от дете я знам. Знам и текста, разбира се, но винаги, когато я слушам ми идва нещо друго на ум. Попитах Слави дали иска да му го кажа. И той помоли Евгени (Евгени Димитров, Ку-ку бенд). Тръгна бекграунда и аз го казах. Това, което е сега на песента. То не е мое, а на Бора Станкович – класика на сръбската литература. Само че аз не го знам наизуст, аз го знам по цвят. Това за мене е атмосферата на „Йовано, Йованке”. Слави, който е чувствителен човек, се просълзи и месец след това ми се обади и ми каза да дойда в студиото, да го кажа пак за един негов диск. Казах му, че втори път не мога да го повторя, но отидох и го записахме пак. Та, така – и това стана случайно.
- Хубавите неща стават случайно...
- Това важи за мен, но не е рецепта.
- Вярвате ли в силата на съдбата?
- Не знам как да ти кажа. Аз съм дълбоко източноправославен. Затова разни такива неща трудно стигат до мен. Аз съм жив пример, че това са глупости. Аз съм роден на 28.02, баща ми е роден на 28.02, дядо ми е роден на 28.02. Зодия Риби сме и тримата. Една кръв сме. Но аз малко приличам на баща си, повече приличам на дядо. А цял живот съм се мъчил да приличам на татко, въпреки че той загина на 37 години във Втората световна война. Стремя се да приличам на него, защото до ден днешен не съм имал по-велик пример от неговия – в литературата, в киното, в живота. И сега, докато говоря с теб, аз се опитвам да приличам на него. Да говоря като него, не като себе си. Но не съм го достигнал, едва ли ще го и достигна. Нали сме Риби защо сме толкова различни. И някой като ми каже, че причината е понеже Юпитер е бил тука, а  Венера не знам си къде...
       Искам да ти дам един пример. Хитлер създаде една своя младежка организация – те бяха абсолютно еднакви – еднакво вчесани, еднакво стоящи, еднакво мислещи, еднакво вярващи. А бяха от всички зодии. Ако на мен сега ми се даде едно детенце на три години и ми се каже какъв да е на 18 – аз ще го направя – крадец, подлец, добър човек – без значение каква зодия е. Ама гледали на кафе... Ами и аз съм гледал на кафе, докато бях студент. Трябва да имаш въображение и да можеш да говориш. Неща, които да няма как да не са така. Веднъж сяда една жена и аз й казвам „Ти, знаеш ли, че нямаш истински приятелки?” и тя „Леле, ти откъде знаеш?!?”. Ми, то си е така. Има пет хиляди такива фрази, които важат за всички хора. Всичко е въпрос на говорене и фантазия.
- Какво бихте пожелали на читателите на вестник “Следа” и на курсантите от АМВР?
- (замисля се) Нека се стараят да са добри, поне колкото могат. И нека са убедени, че извън парите има страхотно много хубави неща!


Едно интервю на Ивайла ТОДОРОВА